От всички тъжни изводи, до които човек стига, докато гледа телевизия, този ми се вижда най-тъжният: Няма никакво значение с какви темпове правим съдебната реформа, няма никакво значение с малко или с много грешки я правим - защото няма никакво значение, че изобщо я правим. Изпуснали сме момента, закъснели сме, необратимо е.

Един умен, деликатен, талантлив и почтен творец ми каза неотдавна: „Моите деца напуснаха България заради телевизора". Изненадващо семпла ми се стори тази причина в първия момент. Представих си, че децата като всички нормални деца са били отвратени от цвета на столичната измет, която преживява от поминуване в едно, в друго, в трето риалити.

Всички сме наясно, че телевизията изсипа индустриални количества пошлост в домовете ни, но чак това да се превърне в причина за емиграция? Непоносими са наистина повечето телевизионни изделия (под изделия имам предвид хора от екрана, а не продукции), но нали има възможност да смениш канала, да загасиш телевизора, да го изхвърлиш...

„Не, не - каза този човек, - не по тази причина телевизорът стана причина да напуснат България." И обясни: още в първите години на демокрацията, когато управляващите и кандидатите за управници вече не бяха просто портрети от стените на учрежденията, а хора, които започнаха да говорят в студиата, децата на този умен, талантлив и почтен човек били втрещени. Значи такива са хората, които управляват страната ни - открили те - нито умни, нито талантливи, нито почтени! Завесата пред очите ни тогава беше дръпната и всички видяхме едни незначителни хора, които се наддумват и боричкат в името на това да спасяват страната, при цялата видимост, че нищо не може да бъде спасено от такива дребни във всяко отношение спасители. И така, докато гледали телевизора, децата разбрали какво единствено могат да направят тези нито умни, нито почтени, нито отдадени политици - те само могат да превърнат България в място, от което повече ще се заминава, отколкото пристига. После вероятно са си казали, че колкото по-рано се замине, толкова по-добре.

Разказах ви тази история, защото и аз не стигнах до тъжния извод за безсмислието на съдебната реформа, гледайки дебати по темата. Съвсем друго нещо може да гледа човек, за да стигне до заключението, че положението е изтървано. Толкова изтървано, че никаква реформа не може да го завърне в онази нормалност в рамките на санитарния минимум, в която законите, вината, срамът, съвестта все още са думи с някакво значение.

За подобно гледане препоръчвам интервюто с кмета на Балчик в рамките на разследването на Васил Иванов от Нова телевизия за автомобилите на местните управници. Каквито и мазоли да са хванали душите ни от виждане и слушане на безсрамие, това интервю ги отвява. Всеки, който иска да разбере в коя писта сме били най-бързи и сме отишли най-далеч през последните две десетилетия, трябва да гледа този разговор, за да се увери, че рекордът ни е в пистата на безочието, наглостта, арогантността. Имаме забележителни постижения и в дисциплини като кражби, обири, грабежи и други материално измерими рекорди, но всички те са застрашени да бъдат някога надминати. Докато рекордите ни по наглост са счупили нагломера и са вече в пределните висини.

Няма значение името на кмета на Балчик, той е събирателен артикул, еднотипно изделие. Заложил в тръжната обява параметрите за служебен автомобил, и се оказало, че на тези параметри отговаря единствено БМВ за 150 хиляди лева. Защо е заложил параметър 310 конски сили? „Защото така сме преценили" - отговаря кметът. Защо му е параметър мултифункционален спортен кожен волан с бутони за смяна на скоростите? „Защото дава по-добра динамика на колата." Не можеше ли да си купи кола за една трета от парите, а другите да даде на нуждаещи се? „Не, защото това е демагогия." Не му ли е неудобно, че 20-хилядната му община има най-скъпия автомобил в страната? „Не, това говори добре за общината." Дали смята, че избирателите му одобряват избора на скъпото возило? „А вие защо смятате, че най-евтиното е най-качественото?" Нормално ли е при кметска заплата 2400 лева да има 70 пъти по-скъп автомобил? „Друг е въпросът, че заплатата е ниска." А защо се е кандидатирал за работа с толкова ниската заплата от 2400 лева? „За да имам възможност да работя за хората."

Това телевизионно интервю трябва да съдържа предупреждение, че е душевно противопоказно и не се препоръчва за хора със слаби нерви, притежаващи лично оръжие. И защо всъщност кметът да не се държи така? Разрешено ли е на кметовете да преценяват какви служебни коли да си купят? Разрешено е. Забранено ли им е да не купуват автомобили от определена цена нагоре? Не им е забранено. Има ли право всеки да реши какво му е важно в една кола, в случая динамиката, която се осигурява от мултифункционалния кожен волан с бутони за смяна на скоростите? Има право. Одобрена ли е с гласуване покупката ? Одобрена е. „С нея ме допускат до всички паркинзи" - казва кметът. Ако президентът казва „паркинзи", може ли и кмет на малък град да го прави? Може. Отвсякъде този човек е невинен. При малко повече усилия дори може да се докаже, че той е просто и само странична щета от демократичното развитие. А при още повече усилия може дори да бъде признат за жертва, тъй като наглата българска действителност е нанесла нематериални вреди на човешката му природа в морално отношение.

Да си спомним най-паметната словесна наглост от зората на демокрацията. Това беше фразата на Филип Боков, че БСП поема вината с мезетата. Наглост, изкушена от перверзно остроумие. С капчица самоирония и промишлено количество правене на инат, напук. Съвсем различно е преразказаното по-горе интервю. В него наглостта е тъпа, високомерна, претендираща. И не е само тук-там, колкото да покаже, че е похват на безсилния. Точно обратното: в тези отговори наглостта е тъкан на мисленето, на поведението. Колкото и да чука с въпросите си интервюиращият на вратата на морала и разума, няма резултат - тази порта е добре залостена. От неприемлива екстравагантност арогантността се превърна в приемлива обичайност.

Най-важното в случая обаче е: Каква съдебна реформа може да постави на мястото му този напълно невинен пред законите кмет? Той е толкова безочлив, защото знае, че никой нищо не може да му направи, или обратно - станал е безочлив, защото е видял, че никой нищо не може да направи на безочливите, стига безсрамието да е хармонизирано със законите? Ако при голямо взиране се провери цялата процедура по купуването на въпросния автомобил и се открие грешка, кметът може да бъде глобен до 1500 лева. Грешка най-вероятно няма да се открие, защото цялата назначена общинска администрация, общо взето, само това прави - бди кметовете да не загазят. Така че кметът е чист. Свинска вода ненапита.

Демокрацията и правораздаването са двете страни на една монета - едното гарантира другото. Но и: имитацията на едното води до имитация и на другото, недостигът на едното преминава в дефицит у другото, липсата на едното означава, че няма как другото да присъства. До финален, необратим момент ли сме стигнали, или сме в неговото навечерие? Това, което е сигурно, е, че сме стигнали до момента, в който арогантността се е превърнала в стандарт.

Малкото оправдание за този кмет е, че лимузини над 100 000 лева са си купили и други кметове на подобни общини - Неделино, Руен, Хитрино, Върбица, Венец, Каолиново, Девня. У нас е така: колкото по-схлупено е казиното толкова по-голяма е вероятността то да се казва „Лас Вегас", колкото по-малък е кметът, толкова по-скъпа е колата. Директни момчета, осъществяват юношеските си мечти.

Лошото е, че те създават край себе си обръчи от нагли защитници и така спиралата на наглостта върви надолу и завихря все повече хора. „Откъде са тези огромни количества строителни материали?" - пита репортер в разследване за незаконен добив, маскиран като почистване на река Чепинска. И сега си представете една много неодухотворена госпожа, която с интонация, с която се надвикваш през махленски плет, казва: „От Космоса са. Извънземните ги донесоха." Госпожата била съдружничка на сестрата на предполагаемия собственик на фирмата..., докато разплете съдът кой какъв е в тази далавера, извънземните наистина ще дойдат и стринката ще се окаже не извършител на престъпление, а пророк. Но и това безсрамие не е най-опасното - защото е видимо. Ясно ти е. Можеш да се ориентираш.

А има безочия толкова професионално подплатени и така перфидно формулирани, че няма как да им хванеш края. Техен ярък представител в последно време е Георги Близнашки. Симпатичният до неотдавна професор завардва с подновен възторг толкова много и толкова различни партийни врати, че човек наистина започва да се колебае: Този човек сега какво е - лабораторно чист конституционалист, който в името на една и съща висока демократична цел е готов да работи независимо кой му осигурява възможността за работа, или пък е най-обикновен гьонсурат? Каква неизискана дума употребих за толкова изискано лавиране. Колкото по-нагоре се отива, толкова арогантността прилича повече на усилия в полза роду, загриженост за онеправданите, за да блесне на самия връх на управлението под формата на своята противоположност - смирена саможертва.

Когато страната от низините до върха е проядена, съдебната реформа не е никаква гаранция. Дори да се построи машината й по най-бързия и най-безгрешния начин, няма да има кой да я кара. Тотален морален разпад не се лекува с институционални мерки, защото мерките ще бъдат прилагани от все същите, поразени от разпада хора. Заболя ги нашите управници от думите на Моника Маковей, защото тя каза най-тежката истина: сега са нужни хора. Няколко човека. Или - поне един. Някой незаразен, нестрахлив, неизкушен. Просто почтен. Толкова почтен, че да респектира други, после те от своя страна... И да тръгне моралната каскада, докато пренареди доминото, така че почтеността да стане толкова престижна за демонстриране, колкото е сега арогантността.