Странна игра на думи, над която просто бе нужно да се замисля. В първия момент реакцията е „Май не съм „чула“ правилно…, какъв смисъл има в това!“ А в следващия момент… излизаш отстрани и почваш да търсиш смисъла… и го намираш…

Често чувам хората да казват, че вярват истински в нещата, свързани с позитивното и духовното, в божествения се произход и още и още… Говорят добре, убедително и „обосновано“ пред самите себе си… И след това, когато усмивката падне, започват да разказват как се чувстват истински, отвътре…   Какво имам предвид ли? Маската, която всеки от нас слага пред самия себе си. Маската, която носим така плътно, че дори не разбираме съществуването й…

Прекрасно е да говорим красиви думи, да се убеждаваме и да си повтаряме, че всичко ни се подрежда по най-добрия начин, че творим света си, че постигаме много, че се намираме в момент на планетарен и вибрационен скок, че цялата Вселена бди над нас и :) най-вече… че „ги разбираме тези неща“… Удобно е да живеем в илюзията си за прекрасен живот, да твърдим как добре вървят нещата и колко сме удовлетворени. Но това вяра ли е? Или е самозаблуда за факта, че сме недоволни, че потискаме оплакването си, че не получаваме „заслуженото“, че все сме „втора цигулка“… Самозаблуда за факта, че продължава да ни е страх, че крием себе си от себе си, че отричаме и се мислим за важни и значими (докато обясняваме колко малко е Егото ни)…

При мен поне тази самозаблуда все още я има! И желанието ми е да ви представя още една гледна точка. Три години се занимавам отблизо с най-добрата като доказателства и перспективи идея и практика в научно-езотеричното. Имах много усещания, срещи с хора и техните търсения, проверени прераждания, ежедневна комуникация с енергийния свят и получаване на съвети, възможности и насоки. „Отказах“ (отчуждих) се от предишната си среда (с разриви, „грешки“ и липса на търпение, отдаденост и внимание от мен към другите)… И сега, днес, мога ли да кажа, че съм „можеща“, че виждам или знам, че вярвам…? Сами ще се сетите – Не. Все още не пускам идеята, че „все пак знам“… „мога“ и „разбирам“, че „мога“ да говоря за т.нар. „безусловна любов“ и за смаляването на Егото… Илюзия, самозаблуда, която за първи път след три години започвам да разбирам… Илюзия, която спъва развитието ми, защото ме кара да се чувствам важна и значима... И най-вече – илюзия, която ме спира да приема, че може и да не съм права… за толкова много неща. А това винаги е така (винаги може да не си прав :) )…

Затова е и посланието от парадоксално звучащата на пръв поглед фраза от заглавието… Защо ни е да вярваме, че не вярваме? Защото това е начинът… да стигнем до вярата… Защото това ни провокира да търсим. Не за да отречем (това по презумпция си го правим, докато се самоубеждаваме, че вярваме), а за да сменим полярността, за да проверим на практика себе си, да се предизвикаме да можем и да бъдем... Да сме себе си. Да поровим вътре… честно, истински… Да допуснем, че не вярваме, е като да допуснем, че не сме честни (а честни ли сме?). Да приемем, че може да не сме прави, че не сме достатъчно добри… И след това да положим усилия, за да го променим. Но на практика задаваме ли си тези въпроси или предпочитаме да ги пропуснем (да не навредят на „позитивното мислене“ и да ни вкарат в така неконструктивната „вина“) – ето това всъщност традиционните психолози наричат „идеология… прекарвана през шарлатански школи.“ Завърших психология… и се отказах от нея, защото видях, че докато гледаме само едната страна на съдинката, няма как да виждаме цялото (нужни са ни и двете) и няма как истински да си помагаме – на себе си или един на друг. А въпросите, посочени преди малко, ги отблъсквам досега, но в един момент… осъзнавам, че от тях няма полза, че те само изморяват, докато стоиш в илюзорната обвивка „Аз съм супер!“…

Ивомир често казва „За да бъдеш номер 1, признай правото на всички останали да са номер 1… преди теб самия“. В контекста на вярата… – за да започнем да вярваме, нека признаем правото си да сме се объркали, че вярваме… за да си позволим вярата. И тогава… щом чуваме отвсякъде, че сме на прага и в периода на най-великата трансформация… то значи сега е и време да почнем да се трансформираме. Да повярваме, че можем да вярваме... Отвътре… Не заради „покачените вибрации на планетата“ или „новата ера“. Не като чакаме нещо или някой да ни „оправи“ (то и без това си става, но обикновено по малко по-различен начин :)). Заради самите себе си. Да, дадени са ни условия за промяна, но тя идва само когато я пожелаем и правим реалните крачки към нея. Ако спрем, губим и промяната – тя е безкрайна... Да, ние сме творците на тази планета, на своя живот, на всичко. И за да сме такива наистина, е нужно първо да допуснем неверието… И тогава… осъзнали, че сме повярвали истински в това неверие, пак осъзнато, да обърнем палачинката…

Истински честен е този, който винаги се пита дали е достатъчно честен. – Плавт* (254-184г. пр.н.е., Рим)

Вяра е пълна отдаденост към, на и за себе си, както и към, на и за всичко останало (Теория от Когиталността, 2012).

И започваме да я намираме тогава, когато приемем… че може би не вярваме…