Както казах в миналия брой, гласът, даващ информацията е неемоционален, той просто разказва:
На Марс Създателите повторили изцяло земният експеримент. Тук те проиграли пак варианта: създаване на човешки същества и тяхното развитие. Създателите дали възможност на всяка душа да премине през дългия път на преражданията, за да има възможност да отстранява поетапно грешките си и да възстановява своята хармоничност. Всяка душа получавала възможност да премине през не по-малко от сто и седемдесет цикъла във физическо тяло, време което се смятало за достатъчно, за да прояви дефектите и качествата си.
Програмата на Създателите в крайната й цел била да получат като резултат души, равни на самите тях. И някой ден, когато това наистина се случело, тази нова раса щяла да върви през Вселената и да я прави Място, освободено от страх, скръб, болка, мрак.
Етапите на този експеримент, оказал се така неуспешен на Земята, били старателно документирани. За всяка душа съществувал личен дневник, а за всички - огромна книга, наричана Книга на съдбите. В нея били записани миг по миг дните и нощите на всяка душа в поредното й физическо прераждане. Записвало се също дали тази душа се е справила с предизвикателствата по пътя си и доколко всяко от следващите й превъплъщения в тяло я водело към началната цел на Създателите.
Създателите повторили на Марс абсолютно същите като на Земята условия, само че този път се вмесвали по-дълбоко в хода на своя експеримент, защото не искали той пак да се провали.
Тъй като те разполагали с безкрайността, нещо, което по-късно и за повече удобство било наречено с думата “време”, Създателите проследявали хода на своята програма безукорно. Те се намесвали само при крайна необходимост и коригирали кипящия живот единствено в краен случай. Приличали на Градинар, положил тъй много грижи за дърветата и цветята си, че понякога, когато се отдалечавал, за да си почине, разчитал изцяло на тяхната благодарност за грижите.
И ето че моментът дошъл. Моментът, когато Създателите отброили точно 144 000 напреднали и непровалили се в преражданията си души и ги прехвърлили при себе си - в Светлината или в Четвъртото измерение. Така те вече не били самотни и звездната раса започнала да изпълнява предназначението си.
Останалите души започнали в поредното си прераждане да се завръщат на Земята. Оставена сама на себе си, планетата процъфтявала в паузите, когато нейното човешко население отсъствало.
Завърналите се не помнели нищо за участието си в експеримента Марс, само дълбоко в тях съществувала странна носталгия към червената звезда, блеснала на нощния земен хоризонт. Книгата на съдбите, която е създадена от нетленна материя, се върнала също на Земята и от време на време можела да бъде четена. В нея всяка душа, извън споменатите 144 000, преминали в Светлината, можела да прочете миг по миг всичко случващо се от поредните й съдби. Защото завърналите се на Земята повтаряли - като в огледало - своите изживени вече на Марс животи. Всичко се движело - пак като в огледало - по същия начин, както и там, горе. Запазени били законите, принципите, изискванията, правилата, заповедите. С тази разлика, че завърналите се на Земята души в много малка степен ги спазвали, за разлика от онези 144 000, преминали в Четвъртото измерение.

Затова никак не е чудно, ако Някоя душа започне да си спомня отделни мигове и й се струва, че всичко й е познато. Няма как да бъде другояче, защото то наистина е познато и огледално отразено, а на всичкото отгоре и записано в Книгата на съдбите.
Много отдавна вече отсъства всякаква връзка между завърналите се на Земята души и онези 144 000, превърнали се в звездна раса. Земята е оставена сама и резултатите се виждат: тя е отровена, нападната от демони и гърчеща се в страха от наказанието. Религията казва, че един ден Спасителя ще се върне, за да раздаде правосъдие. В този съден ден всеки ще плати сметката си. Ала нещата са достигнали такова положение, че на Земята вече никой не вярва на религията, още повече в завръщащият се Спасител. Хората са тъй променени в своята нечовечност, че за нищо на света не биха повярвали в Спасител, както и те не биха приели неговата роля.
Все пак някак си се споразумях с Преградата. Преминах първия тунел през нея. Като всеки тунел и той бе тесен и непозната сила ме притегли в него. После излязох оттатък.
Четвъртото измерение сияеше. То бе дом на звездната раса и на Създателите. Тъй като отсъстват адекватни думи, не бих могла да го опиша в думите на никой земен език. Просто самата Светлина, нейната структура и нейния смисъл е напълно различен и абсолютно непонятен. Въпреки това, сиянието е огромно, тържествуващо и точно такова, каквото трябва да бъде. Какъвто би трябвало да бъде всеки истински свят, свят зад завесата на твърдата материя.